МАРИНА ДЕКОВА - Фитнес треньор и Вдъхновител

Мамо, гладна съм!


Денят беше събота сутрин и се бях отправила към поредното целодневно уикенд обучение по Хипнотерапия, което предстоеше. 


Всичко беше нормално, по пътя си слушах любимия подкаст за бягане в България и след 30-минутна приятна разходка пристигнах успешно на обучението. Държа да подчертая, че много обичам групови процеси, но не в онзи смисъл, в който може би някои от вас вече си помислиха. В общия случай съм социопат, който не обича масови събирания и живее самотен и интровертен живот. Но някои хора и групи си заслужават вниманието ми и с голямо нетърпение чакам тези моменти.

След кратко обсъждане на индивидуални казуси в работата ни като терапевти, дойде време да подхванем и новите теми, които трябваше да усвоим. 

Темата беше “Хранителни разстройства” и всичко вървеше гладко и прекрасно, докато не стигнахме до темата “анорексия невроза”. Часът беше някъде по обяд, т.е. време, в което вече повечето от нас бяха започнали да oгладняват и се чуваше „стържене" на празни стомаси, жални погледи, гледащи ту часовника, ту учителя с невербални въпросителни гладни лица.

Или иначе казано - групово отделяне на жлъчен сок!

Сигурно много от вас се чудят какво общо има анорексията с надигналия се глад у нас курсистите? То даже връзката изглежда парадоксална, но внушения и визуализации от рода на:
- вкусната и желаната от теб храна
- повишеното чувство на глад
- хранене с удоволствие и наслада и др.

Повторени метафори няколко десетки пъти по различни начини с хипнотичен глас, повярвайте ми и да не сте гладни, коремът ви ще почне да вие като разгонен чакал в топла майска нощ. 

С две думи - амигдалата алармира и превключи на режим “яж или умри!”.

Е, дойде време да обядваме и с няколко колежки с бърза крачка се отправихме в любимия ни Аюрведичен ресторант, който се намира в близост.
С влизането питах колко време ще отнеме приготвянето на обяда и след няколко минути сервитьорката дойде да ни се извини, че има забавяне в кухнята и няма да успеят да ни сготвят за времето, с което разполагахме.

Тук тревогата у всички ни се надигна. Страховете, свързани с това да се дематериализираме от липсата на един обяд, започнаха да изглеждат все по-реални, но за щастие, сервитьорката предложи да ни направят набързо хумус и с няколко филии пълнозърнест хляб, щяхме да закрепим положението и да не умрем от глад, както подсъзнанието ни се беше стреснало. 

С едната колежка за всеки случай се подкрепихме и с един кекс за десерт, защото „страх лозе пази".

Доволни, нахранени и спокойни, че сме прескочили трапа на дематериализирането, се върнахме от почивката и продължихме лекциите. До този момент не усещах, че границата на леко преяждане е била прескочена и с едната колежка започнахме да се прозяваме и да се чудим къде да си подпрем главите за кратка дрямка.

Със сигурност, ако бях погълнала това количество храна преди да започна редовна Айенгар йога практика, щеше да се чуе и помирише, а за колегите нямаше да съм вече това мило момиче...

От прозявка на прозявка приключихме темата с анорексията и дойде време да усвояваме терапевтична работа при хора, които страдат от булимия невроза.


И в този момент процесите се обърнаха. Както допреди час се споглеждахме с гладни погледи, от този момент нататък поривите за повръщане започнаха да стават реални. 

- стоп на тъпченето
- гадна, гнусна папка „повръщане", може да има и други гадни гнусни документи (това са компютърни метафори)
- повръщана уста, гадния вкус в устата

и други подобни метафори, свързани с темата за повръщането, някак си импулсивно, създадоха тези неприятни усещания, които ни караха да съжаляваме за количеството погълната храна минути по-рано. 

Даже с колежката преди да се наядем, имахме идея да се върнем след курса да се донахраним на спокойствие. Доста наивно от наша страна, тъй като не исках да чувам и виждам храна поне в следващите 16 часа. 

Не искам да знам какво ще се случва, когато изучаваме темата за полови дисфункции.
Тогава вече груповите процеси могат наистина да станат групови в „онзи" смисъл на думата!!!

Тук ще вмъкна една препратка от предната вечер, в която бях поканена на живо събитие на известния български комедиен актьор - Димитър Рачков.
Бяхме се събрали скромна, но качествена група от 11 човека, които искаха да видят Рачков в друга светлина, а именно като личност, която е натрупала над 20-годишен опит на сцена в театъра и в телевизията. Определено такива хора имат богат житейски и професионален опит, и има какво човек да научи от тях. 

След официална част на събитието се събрахме неформално на по чаша розе, за да се запознаем и направим професионален обмен. Аз не пропуснах възможността да кажа, че съм фитнес треньор и че имам собствена платформа за онлайн тренировки и обучения. Не предизвиках кой знае какъв интерес с това свое поприще, тъй като много треньори се навъдиха в последните години, но нещата обърнаха своя ход, когато споделих, че вече втора година уча “Хипноза и хипнотерапия”.

В такива моменти хората започват малко по-странно да те гледат, да не би случайно да ги хипнотизираш само с поглед и да започнат да правят странни неща или да си казват най-съкровените тайни. 

Това беше момента, в който блеснах и егоцентрикът в мен тайничко отваряше бутилка шампанско, пляскаше с ръце и подскачаше на едно място. И всичко това едновременно. Под прожекторите бяхме аз или Рачков, Рачков или аз. 

Разбира се, това го пиша в кръга на шегата, не беше идеята да се конкурираме, а да се приобщаваме. Вечерта наистина бе вдъхновяваща и съм изключително благодарна, че ме поканиха, иначе нямаше да разбера изобщо за това събиране. 

Нека се върнем отново към въпросната събота и обучението по хипнотерапия. В късния следобед приключихме, храната беше започнала да сляга и всеки пое на някъде. Случайно разбрах, че една друга колежка ще ходи на “Нощта на музеите” и тъй като бях в „mode момата", ергенската вечер беше пред мен, а музеите - мои!

Първият опит за музей беше безуспешен, защото отваряше чак след 75 минути. В близост се намира една любима моя църква, предложих да отидем да запалим свещ и да се помолим. Даже имахме късмета да попаднем на литургия и попът ни прекади. 

Тридесет минути по-късно се отправихме да търсим отворени музеи и галерии, но отново попаднахме в църква. Този път нямаше литургия, но започнах да се замислям, че нашият Създател е преценил, че душите ни имат нужда от пречистване повече, отколкото да се врем по музеи. 

Вече бяхме твърдо решени да намерим музей или галерия и се допитах до Google. Навсякъде около нас бяхме заобиколени от такива, но комбинацията от жени и карта е истинска катастрофа. 

В крайна сметка намерихме три галерии, едната от които беше с окачени на закачалки спасителни одеала от фолио и миришеща на трупове. Другите две ще ви ги спестя.

Продължихме вечерта с кратка разходка и малко преди да се разделим с колежката, покрай нас мина симпатично младо момче. Направи ми комплимент колко хубава коса имам и ме попита дали си имам приятел. Всичко беше супер, но ме хвана в момент, в който си бърках в носа. Не че имаше какво да извадя, просто ме сърбеше!

Разочаровах младежа с положителен отговор, но ще завърша този разказ със следния пасаж:

„​​Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.”

Матей 7:7-11